Лекарите, а не съдиите, трябва да решават кога да лекуват пациентите без тяхното съгласие
Неотдавна се грижех за мъж на средна възраст в моята болница, който имаше тежка сърдечна недостатъчност, изискваща поддържане на живота. Когато беше изключен от машините след няколко дни лечение, той започна да проявява психотични симптоми, включително налудно мислене, тангенциален говор и параноя. Научих, че той е имал дълга история на нелекувана шизофрения, която го е отчуждила от членове на семейството и приятели, с които на практика няма контакт.
Пациентът ми поиска да си тръгне болницата. Изпращането му у дома обаче щеше да бъде проблем. Не можеше да се грижи за себе си. Имаше малък шанс да вземе лекарствата си, включително разредител на кръвта, за да разтвори съсирек в сърцето му, преди да причини инсулт. Дори беше по-малко вероятно да приема психиатрични лекарства, от които не вярваше, че има нужда.
Моите колеги и аз не знаехме какво да правим, затова се обадихме на лекуващия психиатър . Психиатърът веднага обяви, че пациентът ни няма капацитет да се изпише сам от болницата. Пациентът не можеше да разбере последиците от този избор, например, или правилно да претегли рисковете и ползите от него. Психиатърът каза, че пациентът трябва да остане в болницата, за да получи психиатрично лечение, дори против волята си.
Мнението на психиатъра имаше смисъл за мен. Пациентите с нелекувана шизофрения имат по-висока смъртност от тези, които са подложени на лечение. Надяваме се, че лечението ще възстанови преценката на моя пациент до точката, в която той ще вземе лекарствата си, когато се прибере вкъщи - или дори ще реши да не ги приема, но да вземе това рисковано решение с пълна оценка на вероятните последствия. (Ако автономността означава нещо, това означава, че пациентите също имат право да вземат лоши решения.) Лечението му, дори въпреки възраженията му, изглежда е в най-добрия му интерес.
по някои оценки 95 процента или повече от исканията за лечение вместо възражение се одобряват от съдии, които неизменно не са се срещали с пациента и трябва да разчитат на информация, предоставена от лекуващия медицински екип.По-добра система за определяне дали пациентът трябва да бъде лекуван въпреки негово или нейно възражение, би било болнично изслушване, в което комисия от лекари, специалисти по етика и други съответни експерти - всички от които ще бъдат независими от болницата и не участват в грижите за пациента - участват в разговор с медицинския екип и пациента и семейството на пациента. Провеждането на изслушвания на място ще ускори решенията и ще сведе до минимум забавянето на лечението. Комисията ще вземе окончателното решение.
Разбира се, на такава комисия ще трябва да бъде предоставен имунитет от правна отговорност (както със съдиите в настоящата ни система), така че експерти биха били готови да служат и да говорят откровено. Интересите на пациентите могат да бъдат защитени, като се изисква от комисията да публикува мотивите си. Периодичните одити от регулаторен орган биха могли да гарантират, че разискванията на комисията отговарят на медицинските и етични стандарти.
@sjauhar) е лекар в Northwell Health в Ню Йорк и автор, наскоро, на „Мозъкът на баща ми: Животът в сянката на Алцхаймер.“The Times се ангажира да публикува до редактора. Бихме искали да чуем какво мислите за тази или някоя от нашите статии. Ето няколко . А ето и нашия имейл: .
Следвайте раздела за мнение на New York Times относно , , , и .
